През 2026 г. посланието на Светия Отец поставя в центъра образа на Добрия самарянин – човекът, който не подминава страданието, а спира, приближава се и поема отговорност. Това е покана към всеки един от нас да преоткрие силата на състраданието като лично отношение и социална мисия.
Посланието подчертава, че грижата не е просто жест на милосърдие, а избор да станем „ближни“ – да дарим време, присъствие и внимание. В един свят на бързина и дистанция истинската близост се превръща в най-ценния дар, който можем да предложим на човек в нужда.
Този ден не е просто ден за солидарност, а покана да се научим да „спираме“ – да забелязваме човека до нас и да отговаряме с човечност. Защото понякога най-силното лекарство е усещането, че не си сам.
Скъпи братя и сестри,
Тридесет и четвъртият Световен Ден на Болните ще бъде отслужен тържествено в Чиклайо, Перу на 11 февруари 2026 година. Ето защо поисках отново да ви предложа образа на добрия Самарянин, който е винаги актуален и необходим, за да преоткрием красотата и милосърдната любов на социалното измерение на състраданието, за да насоча вниманието ви върху нуждаещите се и хората, които страдат, каквито са и болните.
Всички ние сме чували и чели този затрогващ пасаж от Свети Лука (виж Лк 10, 25-37). Един законоучител запита Исус, кой трябва да е неговия ближен, когото трябва да обича. Исус му отговаря, като разказва една история: един човек пътуваше от Йерусалим до Йерихон и бе нападнат от разбойници, които го оставиха да умре. Един свещеник и един левит минаха покрай него, но само един Самарянин се смили над него, превърза раните му, и го откара в странноприемница, като заплати, за да се погрижат за него. Исках да предложа едно размишление върху този библейски пасаж, използвайки херменевтичния (тълкувателния) ключ на Енцикликата Fratelli tutti от моя предшественик, Папа Франциск, където състраданието и милосърдието към нуждаещите се не се свеждат до просто индивидуално усилие, а се прилагат на практика в отношенията ни с нуждаещите се братя и сестри, с тези които пренебрегваме, и най-вече с Бог, Който ни дава Своята любов.
1 – Дарът на срещата: радостта от предлагането на близост и
присъствие.
Ние живеем потопени в една култура на мигновеност и
непосредственост, на препускане, но също така и на отхвърляне и
безразличие, което ни пречи да се приближим и да поспрем, за да
видим нуждите и страданията около нас. Притчата разказва, че
Самарянинът, виждайки наранения човек, не го “отмина”, а го
погледна с отворени очи и със загриженост, с погледа на Исус, който
го водеше към човешка и състрадателна близост. Самарянинът «се
спря, за да му даде дара на близостта, лично се погрижи за него,
плати от собствения си джоб и се грижеше за него. Преди всичко,
[…] той най-вече му отдели от времето си». [1] Исус не учи кой е
ближен, а как да станеш ближен, т.е. как да станем близки. [2] В тази
връзка ние можем заедно със Свети Августин да твърдим, че Господ
не искаше да ни научи кой е ближният на този човек, а по-скоро на
кого трябваше да стане ближен. Всъщност никой не е ближен на
другия, освен ако доброволно не подходи към него. Ето защо този,
който е проявил милосърдие е станал негов ближен. [3]
Любовта не е пасивна, тя отива да се срещне с другия. Да бъдеш
ближен не зависи от физическа или социална близост, а от
решението да обичаш. Ето защо християнинът става ближен на този,
който страда, следвайки примера на Христос, истинският божествен
Самарянин, който се приближи до нараненото човечество. Тогава не
се касае за обикновени жестове на филантропия, а за знаци, които
ни позволяват да осъзнаем, че личната съпричастност в страданията
на другите изисква себеотдаване. Това предполага да се достигне
отвъд удовлетворяването на потребностите, за да може нашата
личност да стане частица от дара. [4] Необходимо е тази милосърдна
любов да се подхранва от срещата с Христос, Който Се отдаде за нас
от любов. Свети Франциск обясняваше това много добре, когато
говореше за своята среща с прокажените: «Самият Господ ме доведе
сред тях », [5] защото беше открил чрез тях сладката радост да обича.
Дарът на срещата се ражда от нашата връзка с Исус Христос, Когото
ние определяме като Добрия Самарянин, Който ни донесе вечно
спасение и Когото ние правим присъстващ, когато се наведем над
нашия наранен брат. Свети Амвросий казваше: «Тъй като никой не
е по-близо до нас от Този, Който изцели раните ни, нека Го обичаме
като Господ, нека да Го обичаме и като ближен: защото нищо не е
толкова близо до частите на тялото, колкото главата. Нека да
обичаме и този, който се уподобява на Христос, нека да обичаме и
този, който чрез единството на тялото е съпричастен към нуждата надругите». [6] Да бъдем едно в Единия, в близостта, в присъствието, в
любовта получена и споделена, и така да се наслаждаваме като Свети
Франциск на сладостта, че сме Го намерили.
2 – Споделената мисия в грижата за болните.
Свети Лука продължава, казвайки, че Самарянинът “се смили”.
Състраданието включва дълбока емоция, която подтиква към
действие. Това е чувство, което извира от отвътре и води до
ангажираност към страданието на другите. В тази притча
състраданието е отличителната характеристика на действащата
любов. То не е нито теоретично нито сантиментално, но се изразява
чрез конкретни действия: Самарянинът се приближава, лекува го,
поема отговорност и се грижи за него. Но внимавайте, той не прави това
индивидуално, съвсем сам «Самарянинът потърси съдържателя на
страноприемницата, който можеше да поеме грижата за този човек;
ние също сме поканени да се мобилизираме и да се окажем в едно
‘‘ние”, което да е по-силно от сбора на малките индивиди». [7] Аз
самият съм свидетел в моя опит, като мисионер и Епископ на Перу,
как много хора дават свидетелство за милосърдие и състрадание,
следвайки примера на Самарянина и съдържателя на
страноприемницата. Роднини, съседи, здравни специалисти,
пасторални дейци, и много други хора, които се спират,
приближават се, грижат се, носят, придружават и предлагат това,
което имат, като придават на състраданието социално измерение.
Този опит, който се вписва в една мрежа на взаимоотношения,
надхвърля обикновения индивидуален ангажимент. Така в
Апостолическото Писмо Dilexi te, споменах не само грижата за
болните, като „важна част” от мисията на Църквата, но и като
истинско «църковно действие» (т. 49). Аз цитирах Свети Киприан, за
да покажа как можем да оценим здравето на нашето общество в това
измерение: «Тази епидемия, която изглежда толкова ужасна и
фатална постави на изпитание справедливостта на всеки индивид
измерва духа на хората, проверявайки дали здравите се поставят в
служба на болните, дали родителите се обичат искрено, дали
господарите съжаляват за страданието на своите слуги, дали
лекарите не изоставят болните, които ги умоляват». [8]
Да бъдем едно в Единия означава, да се чувстваме наистина части на
тялото, в което носим, според собственото си призвание,
състраданието на Господа към страданието на всички хора. [9] Нещо
повече болката, която ни докосва, не е една чужда болка; това е
болката на член от нашето собствено тяло, на когото нашата Глава
ни моли да помогнем за доброто на всички. В този смисъл тя се
отъждествява с болката на Христос и поднесена по християнски
начин, ускорява изпълнението на собствената молитва на самия
Спасител за единството на всички. [10]
3 – Вдъхновени от Божията любов, да намерим себе си и да намерим нашия брат.
В двойната заповед: «Възлюби Господа, Твоя Бог, с цялото си сърце
и с цялата си душа, и с цялата си сила и с целия си разум; възлюби
и ближния си като себе си. » ( Лк 10, 27), ние можем да разпознаем
първенството на Божията любов и неговите преки последици върху
начина, по който обичаме и се отнасяме към човека във всички
негови измерения. «Любовта към ближния е осезаемо доказателство
за автентичността на Божията любов, както твърди Апостол Йоан:
“Никой никога не е видял Бога. Ако се обичаме взаимно, Бог
пребъдва в нас и любовта Му у нас е достигнала пълнота. […] Бог е
Любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог в него.” ( 1
Йн 4, 12.16) ». [11] Дори, ако обектът на тази любов е различен: Бог,
ближният, самият аз, то ние може да ги приемем като отделни видове
любов, но те винаги са неразделни. [12] Първенството на
божествената любов предполага, че човешкото действие се извършва
без личен интерес или награда, а като проява на любов, която
надхвърля ритуалните норми и се тълкува чрез автентичното
Богуслужение: да служиш на ближния си означава да обичаш Бога
на практика. [13]
Това измерение ни позволява да се запитаме какво означава да
обичаме себе си, това предполага да се откажем от интереса към
самооценката или чувството за собствено достойнство, основани
върху стереотипи за успех, кариера, социално положение или
произход, [14] и да преоткрием нашето истинско положение пред
Бога и пред нашия брат. Бенедикт XVI казваше, че « Човешкото
същество, което е духовно по природа, намира удовлетворение в
междуличностните отношения. Колкото по-автентично преживява
тези взаимоотношения, толкова повече съзрява личната му
идентичност. Човек не придобива самоуважение чрез изолация, а
чрез влизане във взаимоотношения с другите и с Бога». [15]
Скъпи братя и сестри, «истинският лек за раните на човечеството е
начин на живот, основан на братска любов, която намира своя извор
в Божията любов». [16] Искрено се надявам, че това братско
„самарянско”, приобщаващо, смело, ангажирано и състрадателно
измерение, което намира най-дълбоките си корени в нашия съюз с
Бога, във вярата в Исус Христос, никога няма да липсва в нашия
християнски начин на живот. Запалени от тази божествена любов,
ние наистина ще можем да се посветим на всички, които страдат,
особено на нашите болни, възрастни и страдащи братя и сестри.
Нека отправим нашата молитва към Блажената Дева Мария, Здраве
за Болните. Нека я помолим за помощ за всички, които страдат,
които се нуждаят от състрадание, изслушване и утеха, и да я
помолим за застъпничество с тази древна молитва, която се е
рецитирала в семейството за тези, които живеят в болест и страдание:
Сладка Майко, не се отдалечавай,
не отвръщай погледа си от мен.
Ела с мен навсякъде
и никога не ме оставяй сам.
Тъй като ти ме закриляш толкова много
като истинска Майка,
нека Отец, Син и Свети Дух
да ме благословят!
От все сърце давам моя Апостолически Благослов на всички болни,
техните семейства и тези, които се грижат за тях, на здравните
работници, на тези, които участват в пасторалата на здравето и
особено на тези, които участват в този Световен Ден на Болните.
От Ватикана на 13 януари 2026 година.
