Вярата, любовта и надеждата са по-силни от страха

 

На днешния 20 юни – Световния ден на бежанците, когато отправяме поглед към хората, принудени да напуснат дома и родината си поради военни конфликти, бедствия и преследвания, застрашаващи живота им, ви представяме историята на едно семейство от Сирия. Защото зад думата бежанец стои конкретно лице, със свои емоции, надежди и упования. И защото – когато отворим сърцата си, изслушаме историите и разберем, всички различия се стопяват.

 

Годината е 2015. Сирия е в разгара на гражданска война. Градовете са превърнати в бойно поле. Много мъже са мобилизирани. Хиляди семейства ще приемат ужаса на войната в дома си. Той ще премине през прага им и ще осакати битието им завинаги. Загубата на близки, картините на агресия и постоянен страх, ще оставят непреодолима болка в очите на майки и деца – вдовиците и сираците на Сирия. Последната надежда на тези самотни майки е да тръгнат на път, за да потърсят убежище за рожбите си.

 

Това е историята на Сара[1] – майка на три малки деца, която за една нощ губи любовта на живота си, сигурността си, свободата си и шансът да отглежда достойно и без страх децата си. Днес тя е в България и има една мечта – децата й да посещават училище и да имат правата на всяко друго дете. Все още не си позволява да мечтае за себе си.

 

В родината си Сара била щастлива съпруга и майка. Била възпитател в християнска организация, която приютявала сирачета – бежанци от войната. Започнала като доброволец, защото обича децата и иска да върне усмивките по лицата им. Нямала представа, че един ден дъщеря й и синовете й ще бъдат в същата позиция – бегълци от войната, останали без баща.

 

Всичко започва, след като мъже с униформи нахлуват в дома й. Сграбчват мъжа й и го отвеждат в лагер, където малко по-късно той бива убит. Отвличането му става пред очите на децата им. Най-голямото дете помни случилото се и то става причина за тежка психологическа травма.

 

След бруталното убийство на мъжа й, за Сара настъпват черни дни. Самотната вдовица не вижда бъдеще в Сирия. Не иска децата й да живеят повече в страх и несигурност. Сънят я напуска и с месеци не може да мигне, търсейки изход от ситуацията. Работодателите й, наясно с тежкото й положение, й помагат с пари, за да потърси сигурно място за себе си и децата си.

 

„Заминахме за Бейрут, а оттам в Турция. Живяхме една година там, намерих си работа, записах децата на училище. Водехме по-спокоен начин на живот“ – споделя Сара. Всичко вървяло добре, докато семейството на мъжа й не я открива и започва да настоява да отведе децата й обратно в Сирия. Сара обаче не искала да пусне децата си там, където е убит баща им, страна, полуразрушена от война, в която всеки миг може някой да нахлуе в дома ти и да разруши живота ти по най-жесток начин.

 

Роднините на мъжа й били решени да вземат децата дори със сила и Сара знаела, че са способни да ги отвлекат. „Започнах да живея в ужас. Всеки ден очаквах училищния автобус, с който дъщеря ми се връщаше от училище, и си представях как един ден тя просто няма да слезе от него…”, разказва през сълзи тя.

 

Сара изживява отново и отново загубата на мъжа си, а загубата на децата й за нея би била равносилна да изгуби живота си. Брат й и сестра й са в Германия, би могла да се устрои при тях, да си намери работа, а децата й да имат бъдеще. С тези мисли вдовицата решава да поеме на рисковано пътуване от Турция до Германия.

 

Медиите разкриват само част от истината за нелегалния трафик на мигранти. Хората, които са минали по този път обаче могат да представят истинското лице тези пътувания. А то е толкова мрачно и страшно, че единствено огромната човешка надежда и инстинкт за оцеляване могат да обяснят защо човек би се подложил на такова изпитание.

 

Сара се споразумява с трафикантите да я откарат до Германия за немалка сума. Първата половина от парите трябвало да даде в Турция, а втората на трафикантите, които да ги транспортират от Белград до Австрия, оттам до Германия. Маршрутът на трафикантите до Сърбия минава през България. От Одрин преминават българската граница след тежък 6-часов преход в гората.

 

В България ги откарват в апартамент на трафикантите. Заедно с още 25 души, в продължение на 5 дни просто чакали. Един следобед ги отвели и ги откарали в близост до сръбската граница. Там започнал поредният преход пеша. Изтощението било жестоко. В 4 часа сутринта водачът спрял и ги оставил в обор край пътя, където трябвало да изчакат следващия трафикант. Той трябвало да ги преведе до сръбската граница. Последвали нови часове изморителен ход. Децата не били яли от часове.

 

„Някой ме посъветва да ги нахраня с листа. Как с листа? В началото отказвах, но накрая се принудих да събера листа и да нахраня децата с тях.” В този момент Сара спира разказа си и заплаква, сякаш отново и отново изживява принудата, вината, болката от това, през което е трябвало да преминат децата й.

 

„В 7 ч. сръбската полиция ни видя. Питаха ни откъде сме. Казах им, че съм от Сирия. Поискаха документите ми. Показах им сирийския си паспорт. Казаха на другите мъже да отидат с тях в участъка, а аз останах сама. Уплаших се много. Бях сама с три деца!“. След два часа се появили служители от българската гранична полиция. „Отведоха ни в България. Откриха преводач, след което се срещнах със следовател. Имах само една молба: да бъдат по-внимателни към децата ми. Разказах за проблемите на дъщеря ми, за стреса, който изживя, и това, че се ужасява от хора с униформи, защото такива дойдоха, отведоха баща й и тя никога повече не го видя жив“.

 

След разпитите и проведеното разследване, Сара и трите й деца са изпратени в Бусманци. Там престояват 15 дни, след което са преместени в бежански лагер, където прекарват следващите 2 месеца. Впоследствие получават хуманитарен статут.

 

В България открила своя приятелка, която я приютила при себе си. Четири месеца по-късно открила и „Каритас“. В точния момент или както казва Сара: „В последния момент” – преди напълно да е изгубила надежда, без работа, изпълнена със страхове за бъдещето. „Каритас“ ни спаси“, така започва да разказва за срещата си с организацията младата жена. „Дъщеря ми започна терапия при психолог на „Каритас“. Вече е много по-добре. Никога няма да забравя тази подкрепа.”

 

Днес Сара малко по малко започва да се възвръща към живота. Трудно й е когато среща неразбиране и на пазара отказват да й продадат килограм плодове, само защото са чули, че говори на арабски с приятелка. Тежко й е, че когато с децата й си общуват в трамвая, често се случва хора да станат, само за да седнат далеч от тях. Сара оценява помощта и сигурността, която е намерила чрез „Каритас“ и други добри хора в България и не спира да преодолява трудностите всеки ден в името на трите си деца.

 

По време на един от големите християнски празници Сара искала да запали свещ в църквата. Правела това редовно и в Сирия на големи празници. Стояла до входа на църквата, но в последния момент се изплашила. Защото не знаела как ще я приемат околните, ако разберат, че една мюсюлманка иска да се помоли заедно с тях. Но те са там – вярата, любовта и надеждата, които са по-силни от страха и стоят в основата на доброто, разпръснато на малки частици у всеки от нас. Може би, при следващ празник Сара ще прекрачи прага. Но за това трябват повече отворени сърца и още повече вяра.