Катерина Живило (Кат) е родена в град Киев, днешна Украйна , през лятото на 1982 година. По това време Съветският съюз все още съществува, а най-тежкият ядрен инцидент в историята, тепърва предстои. През 1986 година аварията в Чернобил засяга обширни райони от Украйна и принуждава хиляди хора да напуснат родните си места.  За щастие, Кат и нейното семейство  остават незасегнати от тежката трагедия.

Първия път, когато видях Кат, се намирахме в разгара на разработването на  социалните работилници на Каритас София – КаритАрт. Бяхме я помолили да дойде в Центъра за интеграция на бежанци и мигранти „Св. Анна“, за да ни покаже някой основни понятия при работата с кожа.  В стаята ни чакаше една изключително елегантна дама, която веднага ни грабна с нежните си движения, с които кожата сякаш оживяваше в ръцете ѝ. За разлика от повечето хора, които ги е налегнало забързаното ежедневие, Кат търпеливо ни оставяше да я засипваме със стотиците си въпроси и спокойно започна да ни въвежда в света на изработването на кожени бижута и аксесоари.

Най-яркият детски спомен на Кат е от родната ѝ къща, която винаги е била пълна с гости: „Родителите ми са планинари и се запознаваха с много хора по време на своите пътувания. Често те ни гостуваха, а аз ги развеждах из града и им показвах любимите си места. Сега в България също имаме много често гости“, смее се Кат.

Датата, която Кат и нейното семейство винаги ще помнят, е 28 ноември 2014 година, когато пристигат на летището в  София, за да останат. За нея тази дата е символ на промяната. Решението взимат, след като мъжът на Кат получава предложение за работа в София. Тя и дъщеря ѝ пристигат малко след него: „Искахме да сме заедно, това беше много важно за нас“, казва Кат.

Първото ѝ впечатление от София не е толкова добро: “Времето беше сиво и дъждовно и нищо не ми харесваше тук, защото не знаех дори езика и нямах никакви познати. България беше много чужда за мен“.

Със записването на дъщеря им, Мария, в детската градина, започват и първите контакти на семейството с местното население: „Имахме възможост да общуваме с родителите на децата, както и с учителите и аз взех решение да започна да уча интензивно не само български език, но и всичко свързано с България – история, култура, традиции – всичко, което би ми помогнало да се интегрирам по-бързо в обществото и да мога да общувам с хората“.

След шест месеца, когато Кат пътува за малко до Украйна, с изненада установява, че е започнала да чувства България като свой дом: „След това всичко се промени“ , споделя Кат, „записах се да уча български и се вклюбих в България, в нейната невроятна природа и във всичко, което ме заобикаля“.  Кат и нейното семейство са много очаровани от хората тук. Определят българите като  много отворени към чужденците и винаги готови да помогнат.

Към днешна дата Кат работи в Каритас София като координатор на социалните работилници КаритАрт. След първата ни среща, тя започна да идва като доброволка и да взима участие в арт часовете. Нейните умения за работа с кожа подпомагат изключително много дейността ни и Кат приема предложението да започне да работи в организацията: „И аз не знам как се случи всичко това, беше толкова бързо, че сама не разбрах. Знам само, че съм много щастлива да бъда тук, не само, защото колегите ми са изключително добри, а защото всеки ден виждам резултатите от своя труд и това ме мотивира най-много.“

Разбира се има моменти, в които Кат все още се сеща за Украйна, където  са нейните родители и приятели. Все още усеща липсата да може да общува на майчиния си език, защото въпреки че вече говори български свободно, чувства, че не винаги успява да изрази правилно, това което чувства. Въпреки това Кат смята, че няма грешни решения в живота: „Всяко решение те научава на нещо ново и отваря нови пътища пред теб. Не искам да съжалявам или да си мисля какво бих променила. Засега сме тук, как ще върви животът ни по-натам, това остава да видим тепърва“.

Автор: Мартина Райчинова

Експерт комуникации и фондонабиране към Каритас София