Година и три месеца след падането на правителството на Афганистан на 15 август 2021 г. и завземането на Кабул от талибаните, разговаряме с едно от семействата, които напускат Афганистан с подкрепата на българското правителство. Представяме ви Шакиб Ахмад  Хайдари, Шабана Насери, Шахед Ахмад Хайдари, Маруа и Башарулахмад Хайдари, които споделят своя път в търсене на ново начало, след като преди година и няколко месеца се качват на самолета в търсене на спасение, поради връзки с предишното управление на страната. 

Здравейте, как бихте се представили?

Аз съм Шакиб Ахмад, роден съм в провинция Лагман в Афганистан. Нашият официален език е пащу. Завърших право. Заедно със семейството си живеем в България от 1 година и 2 месеца. Имаме вече бежански статут, сега продължаваме да учим ниво А2 по български. Вече работя във Фантастико и се обучавам за работа на каса. Започнах шофьорски курс в България, тъй като моята шофьорска книжка изтече, защото като чужденец можех да я ползвам само за 6 месеца. На български език се провежда шофьорският курс. Доста напредвам вече. Имаме и банкови сметки.

Аз съм Шабана Насери. Със съпруга ми имаме две деца. Имам бакалавърска степен по икономика. Работех в Афганистан в хранителна банка – организация за нуждаещи се уязвими лица. Бих могла да бъда доброволец при вас и да преподавам математика на афганистанските момчета. В Афганистан водих курсове към различни организации.

Казвам се Шахед Ахмад, брат на Шакиб, на 21 години. За съжаление не успях да завърша висшето си образование в Афганистан, оставаше ми една година само. Учех строително инженерство. Целият ни род е от образовани хора. Сега работя на две места тук, благодарение на кариерния център на Каритас – едното е във Франсизкуп, а наскоро започнах втора работа в KFC за петък, събота и неделя. Искам да си продължа образованието в България и да уча инженерство или компютърни науки. Знам английски език. 

За децата  Маруа, 4 г. и Башарулахмад, 5 г. разказва нашият сътрудник с персийски език Лора Тодорова:

За година и два месеца семейството постигна забележителни резултати по пътя на своята интеграция. 

Сега предстои да излязат резултатите от медицинските изследвания на децата и от следващата седмица те ще бъдат заедно в различни групи на една и съща детска градина. Много се вълнуват. Повече от година децата не бяха ходили на детска градина и нямаха достъп до детско развитие и образование. Това е един много дълъг период. Сега те ще имат възможност да бъдат с други деца, да играят и да имат достъп до подходяща обстановка, играчки и контакти.

Разкажете ни как живяхте в Афганистан?

По-добър живот имахме, спокоен, живеехме в собствен дом, имахме кола, хубава работа, достъп до образование. Имахме всичко, което ни беше необходимо. Всички имаха право на образование и се възползваха от това. Българското правителство ни изведе от страната, когато за нас стана опасно там. Когато ни взеха, ни обещаха, че тук ще имаме всички условия, които имахме и там.

Но се оказахме в едно отдалечено, забравено кътче, където не минаваха нито хора, нито коли. Там живяхме общо осем семейства. Намираше се на два километра и половина пеша от спирка на градски транспорт, и то по стръмен път, непреодолим с малки деца. Разстояние от два километра пеша ни делеше и от най-близката детска градина. За да не ги болят крачетата им давахме парацетамол, а малко след това спряхме да ги водим. Обърнахме се за помощ за осигуряване на превоз за децата към директора на центъра, но такова съдействие не ни беше оказано, въпреки че разполагаха с бусче.

Защо избрахте за помощ Каритас София и каква подкрепа ви оказаха?

Научихме за Каритас София в деня, в който Лора (служител на Каритас София с персийски език) дойдe при нас заедно с ВКБООН. Доволни сме много. Винаги, когато сме се обръщали към вас, сме получавали съдействие от колегите, които говорят персийски.

Първата ни среща в Център „Света Анна“ беше зимата, една седмица след вашата визита.

Помогнаха ни за намиране на работа, съдействаха със записване за детска градина, а след това и за преместването в детска градина близо до жилището, което наехме, с откриване на банкова сметка.

Как живеете сега, как се чувствате в България?

Съпругата Шабана Насири описа настоящата ситуация така:

Сега сме по-добре от първоначалните месеци. Наехме жилище, съпругът ми ходи на работа, децата тръгват на детска градина, аз уча български. Искам да напредна с българския на едно добро ниво, за да започна да работя. Аз нямам против да започна от нулата, но искам да мога да се развивам. Бих могла да преподавам математика на деца бежанци. Бих искала да намеря работа, свързана с търговия, икономика или преподаване. Сърцето ми е в търговията, но каквато и работа се намери, разбира се, ще я приема.

Какви трудности срещате тук, кое ви е най-трудно?

Досега най-трудното беше намирането на жилище. Като разберат, че сме бежанци и ни отказват. Сега хазяинът отказва да ни регистрира в общината, но сме благодарни, че имаме подслон. Голям шанс беше, че изобщо приеха и двете деца в детска градина в кв. Обеля. В момента най-голямата трудност е българският език.

За Шахед най-трудното предстои:

Много съм благодарен, че имам работа, но искам да продължа да се развивам по своя път. Благодарен съм, че имам работа, но много е тежко да работя и да уча едновременно. А и най-трудното ще бъде за мен да науча езика дотолкова, че да мога да продължа образованието си.

Опитваме се да си говорим на български помежду си, за да упражняваме езика. 

Имате ли планове и за какво мечтаете?

Шакиб и Шабана са единодушни:

Искаме да имаме дом. Спокоен живот - това искаме, и да сме заедно. И българското правителство да ни подкрепи. Ние все пак имаме две деца.

Братът Шахед споделя:

Имах големи мечти, но тези шест месеца в центъра в Кремиковци за мен бяха като затвор. Първите два месеца нямахме възможност дори да излизаме, имаше жандармерия, въпреки че имахме визи. След това намерих работа и се изнесох в жилище, което ми предоставяше работодателя. Сега живеем всички заедно.

Шабана си спомня за надеждите преди една година:

Имахме мечти. Като дойдохме в България имахме голяма емоция, че идваме в европейска страна, но за съжаление държавата не ни подкрепи по никакъв начин. Всичко, което постигаме, е благодарение на нас самите и на нашата инициатива. Възможностите сами си ги създаваме. Даваха ни някаква студена храна със сух  хляб, нямаше телевизия, изобщо не бяхме доволни от условията и мястото, нямахме добри условия за поддържане на хигиена, не можехме да използваме вода в тоалетната от 21:00 ч. до 6:00 ч. за определен период, имахме много ограничения при пребиваването си там. Получихме веднага статут, но нямахме адреси. И попаднахме в омагьосан кръг.

Сега се чувстваме свободни. Разчитаме само на себе си.   

Бихте ли искали да благодарите на някого? На кого и за какво?

На вас най-вече. Защото ни помогнахте.