За първи път срещнахме семейството на Мохамед*, когато се появиха пред портите на едно от ПМЗ-тата в град София. Мохамед е живо, будно 17-годишно момче от Сирия, което попада под опеката на държавата заради това, че е пристигнал в страната ни като непридружен непълнолетен, търсещ международна закрила. След преминаване на процедурата му за получаване на статут, младежът е настанен в Център за настаняване от семеен тип, тъй като според българското законодателство лицата, получили статут, нямат право да продължават да пребивават на територията на държавните приемателни центрове.

За възрастните хора, които са получили статут и са стартирали процедура за събиране на семейства, изнасянето им на външен адрес и започването на работа в опит да осигурят условия за пристигането на семействата си, това е по-малък проблем, именно защото изхождат от позицията на самостоятелни възрастни. Не така обаче стои въпросът с непридружените непълнолетни деца, които попадат в България. Те попадат в границите на същите правила, които важат за възрастните хора, но със сигурност не разполагат със същите възможности. Как би могло едно момче да подсигури възможност за настаняване и прехрана на пристигащото си семейство?

Чисто законово той би могъл да започне работа, но това става само с позволението на съответния настойник, а такова позволение не винаги е лесно за осигуряване, защото легалните настойници на тези деца носят отговорност за голям брой непълнолетни и поемането на такъв ангажимент е риск, в случай, че се случи нещо със съответното дете. В такъв случай какво може да направи едно дете, когато цялото му семейство се изправи пред заключените врати на центровете на държавните институции, заедно с всичките му 8 по-малки братчета и сестричета и майка му – бременна в 8-ми месец? Нищо, едно дете не може да направи нищо, освен да се надява на помощ и подкрепа.

Децата и бременната жена пред вратите бяха достатъчен повод, който да задейства мигновено нашата организация. С помощта на колегите ни, необходими за превод и установяване на връзка със семейството, стартирахме процес за преговори и медиация със структурата на Държавна агенция за бежанците. За щастие, получихме пълно съдействие от служителите на ДАБ и семейството на Мохамед беше успешно настанено.

Но приключението на семейството съвсем не свършваше до тук. За бременната 38-годишна Амал* предстоеше следващото голямо изпитание – раждането на десетото ѝ дете. Амал вече бе прекарала малко време сред другите бежанци, настанени на същото място, и естественото недоверие към чуждата и непозната култура на българите, вече се беше загнездило и у нея. Страхът от задължителният медицински преглед за проследяване на бременността ѝ ѝ диктуваше, че тя трябва да роди сама у дома, както бе направила и с всичките си други деца. Амал е жена, попаднала в абсолютно нова среда, чиито език не говори, безкрайно уязвима заради бременността си, зависима и объркана. Гласовете от собствената ѝ общност също не ѝ носеха никакво успокоение и колегите, които поеха работата с нея – културният медиатор Румяна Тахан и социалният работник Юра Данчева, положиха системни и продължителни усилия, за да успеят да установят доверителна връзка и да започнат да работят в насока осигуряването на адекватна медицинска грижа за майката и бебето. Културните различия в този специален момент за всяка жена, за щастие, остават назад, когато познаваме женската психика и натура сами по себе си.

„Нашата роля като организация в случая най-малкото е да предоставя сигурна, непроменяема информация няколкократно – разказва ни Юра Данчева. - Да повтаряме. Защото човекът е уязвим. Първо, защото е жена, попаднала в съвсем нова среда, религиозно и културално – също, и без никакви познания за езика. И не по-малко, защото е в уязвимото положение да бъде с напреднала бременност и в следствие на това – зависима.

Сама по себе си информацията не успокоява, когато гласовете от собствената ти общност ти говорят друго. Единственият начин да противодействаме е да повторим, спокойно, периодично и да елиминираме всички неизвестни – да обясним на човека какво му предстои, къде ще отиде, какво ще се случи там, какви машини има и защо са необходими, каква е ролята на лекаря… като премахнем неизвестните, всичко започва да се случва плавно и спокойно. Необходими са само търпение и доверие.“

С много обяснения, спокойно повтаряне на детайли и подробности и много, много търпение, екипът ни успя да успокои страховете на майката и да организира преглед при специалист. Амал се съгласи да попадне под грижите на лекарите ни и последвалите седмици до раждането преминаха с по-малко сътресения и тревоги. 

На 17-ти юни семейството посрещна спокойно и уверено светлото събитие – раждането на малкия Ахмад. Бебето се роди здраво, силно и голямо, за щастие на родителите си и целия ни екип. След задължителния няколкодневен престой на майката и бебето в Майчин дом, те бяха успешно изписани и настанени при останалата част от семейството. Всъщност при по-голямата част от останалото семейство, защото най-голямото братче – Мохамед, остава разделен от семейството си, изолиран в центъра за настаняване от семеен тип, заради прекалено буквалното тълкувание на закона. Да, лицата, получили статут, нямат право да се намират на територията на ДАБ. Но децата, сами по себе си, нямат ли право да бъдат със семействата си? Предстои да разберем. Засега семейството остава разделено, а нашият екип продължава да работи активно за подпомагането на семейството с придружавания до здравни институции на останалите деца, които имат нужда от медицинска грижа, хуманитарна помощ и психологическа подкрепа.